По света и у нас

     
"Човекът е човек, когато е на път!" Не сме напълно съгласни с тази мисъл, но подкрепяме с пълни сили идеята, че всяка година човек трябва да прави нещо, което не е правил преди и да отиде някъде, където не е ходил. И не просто за да се похвали, че е бил "там" или да се снима до тази или онази забележителност. А просто защото има толкова много места, и по света и в България, където човек си заслужава да отиде, да ги види, да ги усети, да ги вдиша!
     Тук ще намирате доказателства за нашите скитания по света и у нас. Надяваме се с всяка изминала година те да стават все повече и повече, и все по-дълги, по-интересни и по-шарени!



Трявна

4 септември 2012 г.

     След като си починахме от пътуването ден-два, и пренастроихме дробовете от созополски въздух на дряновски, решихме да изкараме един ден в града на майсторите дърворезбари - Трявна.

     Разходихме се из старата част на града, при емблемата на Трявна - площада с „Кулата с часовника“, по стария мост над Тревненската река, която е всъщност горното течение на Дряновската река и е приток на Янтра, позяпахме дюкяните с ръчните дърворезби и сувенирите, с всякаквите билки, сладка, локуми и други сладории, пихме вода от „Чешмата на влюбените“ и се чувствахме наистина приятно. Влязохме, разбира се, в музея на дърворезбарите „Даскаловата къща“. Когато видиш инструментите, с които са работили старите майстори не можеш да не се възхитиш още повече на уменията им и шедьоврите, които са оставили след себе си. Тук се намират и известните „слънца“ - дърворезбованите тавани на майстор Димитър Ошанеца и помощникът му Иван Бочуковеца, с които са украсили две от стаите на къщата. Историята разказва, че през 1808 година, когато приключвали строежа на къщата, те сключили облог кой ще направи по-хубав таван. Работата продължила цели шест месеца. Не знаем тогава кой е спечелил облога, но „слънцата“ им и до днес са еталон за дърворезбарското изкуство. Минахме и през Старото школо в града (едно от първите светски училища, наред с габровската априловска гимназия), което днес също е музей. Тук Славейков-баща е бил учител и първи е въвел методиката на класните училища, тогава модерни из цяла Европа, методиката, по която работят и днес съвременните училища. Впрочем Петко Славейков е на особена почит тук - освен, че в експозицията на училището има голяма част посветена на него, в града има негов музей (който за съжаление беше затворен) и няколко красиви паметници, единият от които е в парка, където дечурлигата му се качват по краката, сядат в скута му или се навират под стола, на който е седнал и дядо Петко изглежда изключително щастлив от това.
     За няколкото часа, които изкарахме в Трявна се опитахме да се поразходим и из новата част на града, там където минава ежедневието на тревненци. Едва ли сме успели да видим всичко, но, поне на пръв поглед, Трявна ни се видя едно изключително чисто и подредено градче. Разбира се, и тук видяхме стари, занемарени и полурушащи се къщи. Както и ново строителство. Но повечето от новите къщи са издържани в стария възрожденски стил. А съвременните къщи, блокчета и офис-сгради са измазани, поддържани, между тях има градинки, цветя и зеленина. Крайречната алея е с пейки, цветя, кашпи и фенери от ковано желязо, които надяваме се, нощно време светят. Въобще усещането е изключително приятно.
Много приятно сме изненадани от гарата на града. Въпреки, че част от нея е преградена, явно за ремонт, цялата останала част е видимо ремонтирана, освежена и поддържана. И за всеобща изненада има тоалетна, която освен че също е ремонтирана, е светла, чиста, с течаща вода и... безплатна! Като по Европата...

(По света и у нас) (Фото албуми)


Созопол

20 август - 1 септември 2012 г.

     Тази година сравнително късно се замислихме къде да прекараме лятото, късно започнахме да търсим място за отпуската, но затова пък направихме, може би, най сполучливия избор и изкарахме 12 разкошни дни в Созопол.

     „Щаб-квартирата“ ни тази година беше къща за гости Кирови. Семейство Кирови са изключително симпатични и приятни, а къщата им е стара (в смисъл, строена много преди безумията от последните 15-тина години) и на страхотно място, на не повече от 100 метра от „Харманите“.
     Като на почивка, ежедневието ни беше скучно и мечтано цяла година - плаж, бирички (и не само), сън, разходки и мързел. Обикаляхме надлъж и нашир новата част на Созопол. Разхождахме се из Стария град и попивахме от романтиката му (опитвайки се да не забелязваме тълпата и колите). Наблягахме на глезотии като сладоледи, палачинки и варени царевички. А вечер си се връщахме в „района“ и вечерахме в някоя от многобройните кръчмички, където навсякъде готвеха страхотно, а цените не бяха чак толкова „солени“ като в Стария град. Спазихме традицията и гледахме „Снежанка и ловецът“ в лятното кино. И въобще опитахме се да забравим за работа, телефони и интернети!

     За съжаление презастрояването е довело до там, че в града има хора и коли много повече от това, което плажът и улиците могат да поемат. И на двете места се водят буквално войни за място! Станахме свидетели на не една и две грозни сцени...

     Колкото до „културно-историческият“ туризъм...
     Видяхме мощите на (може би...) Йоан Предтеча в църквата „Св. св. Кирил и Методий“, но не защото към тях водеше табела, стрелка, надпис или какъвто и да е знак, а защото се бяхме поинтересували предварително къде се намират, и вярвайте ни, бяхме почти единствени в голямата и обновена църковна обител. Позяпахме и нащракахме разкопките, където беше намерен „вампирът“, но колкото и да се оглеждахе не намерихме табела с обяснение какво точно гледаме (и снимаме). А когато се разхожда по Южната крепостна стена, човек не е съвсем наясно дали ходи по стената на древна крепост или през кръчма, опитвайки се да не отнесе я сервитьор, я маса, я меню, поставено на стойка. Точно в цвета и стилистиката на въпросните менюта е и обозначен и входът към музея откъм крепостната стена. Забелязахме го чак когато излязохме от него, разгледали музея и влезли през входа откъм стария град. Иначе музея на крепостта си заслужава - ще видите древното зърнохранилище (V-VI в.) и античният кладенец (нимфеум), построен още през IV-III век пр.н.е. Разгледахме и архиологическия музей, където също има какво да се види. Но едно от най-магичните места беше църквата „Св. Богородица", построена още в края на XV век и вкопана в земята.

     Края на престоя ни съвпадна с приготовленията и началото на тазгодишната Аполония. Макар и за малко, усетихме суетнята и магията на арт-фестивала, но за съжаление отпуската беше към своя край. Затова си обещахме, че следващото ни идване тук ще е през артистичния, аполонски септември...

(По света и у нас) (Фото албуми)


Поморие 

21 - 31 август 2011 г.

     Тази година имахме нужда от почивка повече от всякога. Затова, когато наближи време за отпуска, се замислихме на къде да се отправим - към северното или южното черноморие, после къде точно на юг, а след това – къде точно в Поморие. Със задачата се зае основно Петя, уповавайки се на професионалният си усет и вроденият си нюх.

     В крайна сметка се настанихме в семейното хотелче "Елена", в старата част на стария град - на две преки от старите Анхиалски къщи и църквата „Преображение Господне“, на двайсетина метра от крайморската градинка и рибарския кей и на не повече от стотина метра от "Крайбрежна"-та и източния плаж. Стаята беше уютна, терасата - голяма и с гледка към морето, макар и между дърветата. Имахме си всичко – климатик, хладилник, телевизор... Дори на етажа имаше кухненско боксче с газов котлон и посуда, които можехме да изполваме, а това си е цял „ол инклузив“!
     Хазяите, госпожа Елена и бай Илия, бяха мила и приятна възрастна двойка. Посрещнаха ни усмихнато - бай Илия пазеше място за кола на тротоара и ни кимна изненадано като ни видя как умело си управляваме куфара-карета по паветата, а след това госпожа Елена ни поздрави с "Добре дошли", заведе ни до стаята, увери ни, че винаги е на наше разположение и ни пожела приятна и весела почивка. Ние и благодарихме и, след като останахме сами на балкона, поехме дълбоко солен въздух и се зарекохме да направим всичко по силите си да не я разочароваме!

Туристически неволи

     Първото, с което се заехме бе наистина да си починем! В общи линии ежедневието ни представляваше сън, плаж и хапване - основно обилни вечери, ако не се броят глезотии като заскрежени сокчета, сладолед и бирички. И така цели 12 дни!
     Заведения, капанчета и кръчмета има, разбира се, на всяка крачка и на всеки ъгъл! Някои са с доста екзотични имена като „Съдбата на спортиста“, например... Колкото можахме - обиколихме и ядохме! И трябва да кажем, че независимо как се казват или как изглеждат навсякъде беше много вкусно и не особено скъпо. Обслужването, както навсякъде у нас, беше средна хубост... Имаше места където беше на ниво и наистина ни беше приятно, но на повечето, за съжаление, има още много какво да се желае. Но все пак трябва да признаем, че си имаме фаворит и това е ресторант "Пастисима", на „Крайбрежна“-та. Ако имате път натам отбийте се, няма да съжалявате!
     Отчетохме се и с културни занимания - припрявахме на един-два международни фолклорни концерта на естрадата на площада, а в лятното кино гледахме „Лари Краун“ с Том Ханкс и Джулия Робъртс. До друго обаче не стигнахме, въпреки първоначалните ни намерения да посетиме (поне някои от) местните музеи.

     Общото ни впечатление от Поморие, за съжаление, е доста смесено... От една страна стария град е изключително уютно и приятно място. Уличките са малки, сенчести и чисти. Почти от всеки двор шаренеят цветя. Много цветя.
     От друга страна е доста подтискащо общото усещане за запуснатост и неподържане. Видяхме къщи, които някога са били разкошни, но днес се рушат; видяхме градини, които са засадени с различни цветя и образуват страхотни композиции, но уви, няма кой да ги полее... Лятното кино е на страхотно място, но цялото е буренясало и запуснато, а отпред, при красивия паметник на Яворов, половината прожектори не светят...
    Отделно, лудото застрояване не се е разминало и тук! Около новите хотели, някои завършени, други още в строеж, стърчат кранове, фургони и планини от боклуци! Жалка картинка! Поне новите хотелчета в сърцето на стария град не се различават много от старите къщи – не са по-високи или много модернистични. Но това, общо взето, не е кой знае какво успокоение...

     След края на морските ни приключения, по традиция, се отправихме към Дряново, където изкарахме още няколко кратки, но чудесни дни, преди да се върнем в София и да се бухнем с всички сили и без особено желание в сивото ежедневие.

(По света и у нас) (Фото албуми)


Женева и околностите 

21 - 28 септември 

Женева... 

     Нашият приятел Йожи, който заради работата си ходи често и за дълго до Женева, от много време ни кани да му погостуваме. И тъй като, следвайки рекламата на Milka, парченцата шоколад не ни закараха до там най-накрая стегнахме куфарите и полетяхме. 

     Женева е един неголям и изключително красив град. Уреден. Зелен. Цветен. Спокоен... Разположен е в югозападния край на езерото Лемáн, което ние и част от Европа наричаме Женевско, и от двете страни на единия ръкав на Рона, който се оттича от него. Основан е от келтите преди повече от двадесет века и когато римляните го завземат през 120 г.пр.н.е. той е вече развит град. По-късно става част от бургундското кралство (част пък от германската империя), но макар и юридически да е в неговите граници се управлява от местни епископи. Затова в герба на града намира място както двуглавия коронован орел (символ на империята) така и златния ключ – символ на женевския епископ Адемар Фабри, който още в 1387 година дава право на гражданите на Женева да участват в управлението на града. Днес тук се намират централите на много международни организации като ООН, УНИЦЕФ, Международния червен кръст и червен полумесец, Световната здравна организация, Международната асоциация на метеоролозите и всичко, което се сетите. 

     И тъй, подковани теоретично, заредени с по сандвич в раницата и карта и фотоапарат в ръцете, се озовахме насред Женева. Обиколката ни започна от Университета и Стената на реформаторите – Гийом Фарел, Жан Калвин, Теодор дьо Без и Джон Нокс, извоювали прозвището на града "Протестантския Рим", минахме през площад Ньов, в центъра на който се извисява националният герой ген. Анри дьо Фур, заобиколен от операта, консерваторията и музеят за изящни изкуства и се отправихме към уличките на стария град. Там влязохме в двора на Кметството (в което се влиза свободно независимо от деня и часа), разминавайки се с местните управляващи, пристъпихме тихо в катедралата "Сен Пиер" и видяхме най-старата сграда – Мезон Тавéл. От там, лека полека стигнахме до една от атракциите на града – цветния часовник! Това си е съвсем действащ часовник, чиято аранжировка се сменя всеки сезон и е място за снимки и срещи. После поехме, през английската градина, към символа на Женева – 140 метровия фонтан Же д`О. След като го видяхме отблизо, и почти ни окъпа, се разходихме по крайбрежието, като се наслаждавахме на слънцето и спокойствието на плуващите лебеди и патици. Там се подкрепихме с по сандвич и се отправихме към "острова на Русо". Това е придатък на един от мостовете над реката, където се намира паметника на един от най-известните женевийци – Жан-Жак Русо. След като се озовахме на отсрещния бряг тръгнахме по крайбрежната алея - отляво скъпи хотели, отдясно езерото, цветя и гледки. Пред хотел Бо Риваж зад ветрилото си се крие Сиси, автрийската императрица, която е убита тук на 10 септември 1898 година. Стигнали до монумента на най-големия благодетел на Женева – херцог Брансуик, завещал огромното си богатство на града, усетихме умората в краката и урагана от впечатленията и след като изпихме по кафе приключихме първата обиколка. Или поне така мислехме докато не попаднахме на един красив жилищен комплекс, леко в страни от главния булевард, изграден малко в стила на Гауди (когото вече познаваме). 
     Ден-два по-късно, между екскурзиите, които Йожи ни спретна, продължихме обиколката. Въпреки лошото време и ситното ръмене изкарахме няколко часа в ботаническата градина, където освен всякакви растения и красоти имаше и няколко фламинга, патици и сърнички. След това отидохме на площада на Обединените нации. Там, в единия край стои оръдие със завързано на фльонга дуло, а точно пред входа на ООН, се извисява дървен стол, на който единият (от четирите крака) липсва наполовина, а краят му е разнищен – символ на борбата за забрана на противопехотните мини. Там ръменето се превърна в дъжд и, къде за да се скрием от него, къде водени от любопитство към изящните изкуства, влязохме в музея на керамиката и стъклото "Ариана", където видяхме образци от времената, когато е изобретен порцеланът до най-съвременни (и шашави) произведения на изкуството. 
     Денят преди заминаването ни бе последната ни женевска разходка. Минахме покрай местата, за които не ни бе останало време. Обиколихме пак местата, които бяхме видели при предишните ни разходки. Сякаш да се сбогуваме... Разходихме се с лебедите и патиците, седнахме да починем на алеята с кестените, при "Предвестникът на пролетта". (Това е първият кестен в алеята. Всяка година от 1818-та насам се записва датата, на която се появява първото му зелено листче - предвестник на настъпващата пролет. Сегашният кестен е третият поред от началото на тази традиция, след изсъхването на двата му предшественика.) 

...и околностите 

     Йожи, дочакал ни вече на "своя" територия, ни беше приготвил една доста сгъстена програма! Познавайки околността (и нас) ни организира три маршрута, така че да видим възможно най-много, но пък и да можем да разгледаме спокойно и да усетим местата, които посещаваме, а не да прелитаме покрай тях като "американци през Лувъра"! Сутрин скачахме в бойния пасат и поемахме на път, а вечер уморени от впечатления и преживявания, намествахме спомените на истинска балканска салатка и ракийка. 

     Първата ни екскурзия из околностите на Женева бе по северната част на езерото. Започнахме от Нион. Той е китно градче в съседния на Женева кантон – Во. По-известен е с това, че там се намира седалището на европейската футболна федерация УЕФА. А и с вилите на много известни личности. 

     Следващата ни спирка беше Лозана. Освен, че е столица на кантона Во, тя е известна, разбира се, с това, че там се намира МОК. Не пропуснахме да се качим до музея на олимпийското движение, където на възможно най-видното и почетно място – входът му, ни посрещна световният рекорд на Стефка Костадинова, който вече повече от 20 години не може да бъде подобрен! 
     Пътьом се натъкнахме на красива тайландска пагода, разположена насред голям парк, на чиято алея видяхме... тоалетна за кучета!


     След Лозана се отправихме към малкото и много красиво средновековно градче Грюер (Жерав), известно със своето сирене. Влязохме в крепостта. Тя е била постоянно жилище на местните владетели, които са я осъвременявали през вековете и днес има зали в типично романтичен стил – тапети, портрети и мебелировка, а градината е аранжирана по френски. Включително се пази пияното, на което е свирил Лист при своите не редки посещения. 
     След това слязохме до мандрата, където видяхме как точно се прави прочутото сирене "Грюер", за което отдавна Швейцария и Франция водят спор, чие е по-хубаво и кой има право да го произвежда. Музейната експозиция представлява всъщност няколко платна с обяснения, екстракти на билките и тревите в околността, витрини към действащия цех, и разказът на "крава" в слушалка (на предпочитаният от теб език) за целият процес – от тревите, които пасе кравата, през обработката и смесването на млякото, до пакетирането на готовото сирене. Просто и атрактивно! 

     След като опитахме от сиренцето (което е по-скоро кашкавал по нашите разбирания) се отправихме към близкият връх Молесон – 2002 м. Изкачването ни започна със зъбчата железница, под която спокойно пасяха расови швейцарски крави, а в подножието на върха ни закара еднокабинков лифт. След като се качихме на самият връх и се огледахме наоколо... останахме онемели от това, което видяхме! 

     Запленени от въздуха и алпийските гледки слязохме в Монтрьо. Това е, може би, най-известният град от ривиерата на Женевското езеро с прочутият си джаз фестивал. Още със излизането от паркинга попаднахме в градинката на джазмените, с бюстове на Би Би Кинг, Рей Чарлз, Арета Франклин, Ела Фицджералд... Минахме по крайбрежната алея и скъпите хотели. Пред Гранд хотела се сетихме за една история: В далечната 1971 година Франк Запа изнася концерт в местното казино. Човек от публиката стреля със сигнален пистолет, декорите пламват и в резултат... казиното изгаря до основи! Сред публиката са и Ричи Блекмор и компания... Така, в една от стаите на Гранд хотела се ражда Дим над водата! За съжаление рифът беше свален от почетното си място на площада... Затова пък се снимахме пред паметника на Фреди, в чиято чест всяка година се провежда фестивал. След това отидохме до крепостта Шийон, която за съжаление вече беше затворена за посещение. Дълго време тя е била затвор, и тук, през XVI в, е лежал Франсоа де Бонивар, за когото лорд Байрон е написал своята поема "Шийонския затворник". 
     На връщане, вече по тъмно, се отбихме и до Веве, за една бърза среща с Чарли Чаплин. Уви, за друго нямахме време. 

Nyon – Lausanne – Gruyere – Moleson-sur-Gruyeres – Montreux – Vevey


- - - - - 

     Втората екскурзия започна в посока на планината Жорá, която ние сме учили като Юра и е най-старата планина в Европа. По пътя спряхме до чешмичка, на която са точили вода наполеоновите войници, наточихме вода и ние, за да не останем по-назад, и продължихме към пещерата Валорб. Това, което видяхме вътре в нея не може да се опише с думи. Освен красотата, за която се е погрижила природата, тя е така организирана и осветена, че разходката из нея остава едно неповторимо изживяване! На всяко заслужаващо внимание място, с натискането само на един бутон, пред теб се разкрива феерия от светлини и цветове, която те остава без дъх! В края на разходката, преди изхода, се намира музей на минералите, в който има експонати от цял свят. 
     От там слязохме в града и разгледахме Музея на желязото и железницата. Въпреки че звучи малко скучновато това се оказа изключително приятно място. На ред с истинската ковашка работилница, с приспособления, задвижвани от водно колело и ковача, забавляващ група дечурлига имаше и множество екрани и монитори, на които (след като натиснеш бутон с избрания език) можеш нагледно да видиш как се е развивало леярството през вековете или как се прави верига, например. На втория етаж, където е музея на железницата, срещу франк или два пее истинска музикална кутия от XIX век, летят влакови композиции през тунели и гари, светят семафори... А на последния етаж попаднахме в една голяма зала опасана от релси, по които, след натискане на бутонче START обикалят всички влакове от възникването на железниците до наши дни – от парния локомотив до високоскоротния TGV. Истинска забава! 

     След това се отправихме към крепостта (и града) Грансон. Крепостта не е осъвременявана с времето и още има части от нея, в които те побиват тръпки. Особено тъмницата. В някои от залите има музейни експозиции. Освен оръжието и доспехите има витрина със старинни музикални инструменти и там видяхме и "нотирано" старо българско песнопение. В подземието е разположена експозиция на автомобили от началото на XX век, която малко не ни се върза с общото усещане, но нейсе... 
     Тук през XV век се е разиграла една от основните сцени от бургундската война. През 1475 година Швейцарската конфедерация си връща замъка Грансон и околността от Жак Савойски. Година по-късно дукът на Боргундия, Шарл Смелия, съюзник на савойския дук, обсажда крепостта с многобройна войска и тежка артилерия. Малобройните защитници, молещи за милост, се предават, преди да разберат, че към тях приближава помощ от Берн. На 28 февруари Шарл нарежда да избият всичките 412 швейцарски войници. Екзекуцията трае 4 часа. Междувременно помощта пристига. На 2-ри март двете армии застават една срещу друга. Благодарение на хитростта на Конфедерацията и самонадеяността на Шарл французите са разбити без дори артилерията да вземе участие в битката. Шарл се спасява с бягство, а победителите свалят от клоните на дърветата обесените си сънародници. 

     Пътят ни продължи през град Нюшател, който за съжаление не можахме да разгледаме защото в този момент се провеждаше фестивал на производителите на вино и сирена от района и целият център беше затворен (а пък ако бяхме се присъединили сигурно щяхме да осъмнем там) и продължихме към немскоезичния средновековен Мюртен. Той се намира в кантона Фрибург, на югоизточния бряг на езерото Мюртен, което е била и негова естествена защита през вековете. Откъм сушата града е пазила висока крепостна стена, по която се разходихме, и от която се открива страхотна гледка към града и околността. Името му идва от келтското moriduno, т.е. "крепост на брега на езерото". За съжаление стигнахме твърде късно и не можахме да разгледаме хубаво града... 
     Тук през юни 1476 година, три месеца след битката при Грансон, Шарл Смелия обсажда града. Обсадата трае 13 дни. На 22 юни двете армии се срещат и Шарл е окончателно разбит. 

Grottes de Vallorbe & Musee du fer – Grandson – Murten


- - - - - 

     Третата ни екскурзия беше във Франция. Първата ни спирка бе Форт ле Клюс. Дълго време това е било военна застава на естествената граница между хълмовете Вушé и планината Жорá. Разположен е на две нива, като разликата между тях е около 300 м. Освен главните им входове двете части на форта са съединени с таен тунел с 1000 стъпала под хребета на планината. 
     За съжаление в момента го реставрираха и не можахме да влезем. Затова пък наблюдавахме едни ентусиасти, които се катереха по виа ферата прокаран между двата форта. 

     От там се отправихме към градчето Белегард и се разходихме по течението на река Валсерин, един от притоците на Рона. Вървяхме по разкошни сенчести алеи, крачихме съвсем над реката по една укрепена пътечка, минахме покрай красиви водопади и едно странно съоръжение, което се оказа "мост за пъстърви" (което им помага да плуват срещу течението) и стигнахме до място където реката така си е направила път в скалите, че почти се губи. Беше приятно, зелено и прохладно. 

     Следващата ни спирка беше ждрелото на река Фиер. Реката се провира между отвесни скали високи, може би, 50-тина метра, а по средата им е прокарана обезопасена пътека. Тътена на реката долу в ниското и късчето небе горе във високото (което на моменти дори се губи) оставят незабравимо усещане! След като се разходихме над реката се качихме до крепостта, където живеели местните владетели. Една легенда разказва за един от тях – граф Монтротие, който пренебрегвал красивата си съпруга Даян, като ходил често на лов и си уреждал пиянски оргии. Съпругата, скучаеща, срещнала съседен граф при една от разходките си. И се залюбили... Ревнивият съпруг изпроводил свой верен паж да следи Даян. Пажът също бил тайно влюбен в графинята, но след като ги видял с любовникът й любовта му се превърнала в омраза и ги предал на господаря си. Ревнивият граф организирал хайка и подгонил съперникът си по ждрелото на Фиер. Пажът, в желанието си да помогне на господарят си, се захванал за опашката на коня на подгоненият любовник, който обаче я отрязал и пажът паднал в реката. Уви, дружината на Монтротие застигнала съперникът и го убили, а Даян била затворена в кулата на замъка до края на дните си. И до днес, както гласи легендата, нощем, при ясно време наред с тътена на реката се чува стенанието на пажа, който оплаква изгубената си любов и собственото си предателство. 

     Френската ни разходка завърши в Анси, столицата на френският департамент Савоя. Той е и университетски град. Намира се на брега на езерото Анси, в което плуват спокойно много лебеди, патици и други пернати, а около него се извива красив парк. Известен е като френската Венеция заради канала, който минава през стария град. В средата му има стара укрепена сграда, като малка крепост, която е била местния затвор. В момента е една от основните атракции, а на входът му има кафене. Улиците му са тесни с високи стари къщи от двете страни и каменен калдъръм, тук-там пооправен с асфалт. Съвсем като илюстрация от приказка на Андерсен. Или от роман на Александър Дюма. 
     Една от местните гордости е сладоледа и въпреки 14-те градуса и студения вятър изядохме по три (различни) топки. Заслужаваше си! 
     В момента Анси е един от кандидатите за домакин на зимните олимпийски игри през 2018 година. Решението ще се вземе догодина. Стискаме му палци! 

     На връщане към Женева, нашият домакин ни поднесе още една изненада... Спря колата и каза: "Чакам ви от другата страна!" Тогава видяхме, че стоим в единия край на огромен въжен мост – Понт дьо ла Кайе. В момента на своето откриване през 1839 година той е бил най-високият мост в света (и е задържал този рекорд цели 73 години). С височина 147 м и дължина 183 м той и днес изглежда внушително. Докато изминавахме тези 183 метра, а вятърът ни брулеше бузите, се убедихме в това! 

Fort de l'Ecluse – Bellegarde-sur-Valserine – Le Gorges du Fier & Montrottier – Annecy – La Pont de la Caille


- - - - - 

     Някъде между екскурзиите и обиколките на Женева, съвсем импровизирано, на бързо и за малко отскочихме до френското градче Ивоар. То се намира на южния (френския) бряг на Женевското езеро и е най-най-китното и цветно градче, което видяхме. Цветно във всеки смисъл на тази дума! Тук цветята висят буквално от всеки балкон, всяка тераса, прозорец, алея, тротоар... Разхождайки се из него човек се чувства като герой от приказка, или като попаднал в пощенска картичка. Дори строгостта на средновековната кула, през чиято порта се влиза в града или замъка (който е частна собственост и не е отворен за туристи) не може да помрачи това цветно усещане. 

     Последния ден, след като се наспахме и приготвихме куфара, запълнихме времето до полета с разходка из Сен Жени, откъдето започваха и свършваха нашите скитания из Женева и екскурзиите ни из околността й. Сен Жени е във френските околности на Женева, където живеят основно хора (от цял свят) работещи в Женева, защото е по-евтино. Въпреки, че няма някакви особени забележителности, селцето е изключително приятно и красиво, особено изрисуваните калкани на къщите. Улиците са чисти, тук-таме закърпени, но без дупки, разбира се! И тук, както навсякъде откъдето минахме, има много цветя и поне един фонтан, а кръговите на кръстовищата са направо произведения на изкуството! През деня няма почти никой и навсякъде цари спокойствие, с изключение на училищния двор, където различни по възраст (и цвят) дечурлига вдигат шум като навсякъде по света. 

     Така приключи нашата седемдневна швейцаро-френска одисея. Дойдохме да видим Женева, а обиколихме почти цялото женевско езеро, качихме се на алпийски връх, влязохме в пещера... Минахме повече от 1000 километра! И всичко това благодарение на нашия готин домакин! Той скоро има рожден ден... Да ни е жив и здрав! И пак да кръстосваме заедно по Европата! 



Приморско 

22 - 31 август 

     В ранния следобед на 22-ри август пристигнахме в Приморско. След като поразмърдахме скованите от път крайници и поехме с пълни гърди от мириса на моренце задърпахме куфара към къщата за гости "Добреви", която се намираше на другия край на града. На прага ни посрещна усмихнатия домакин, регистрирахме се и почивката започна! 

Приморско

     Още същата вечер разузнахме откъде се отива на плажа, откъде се взима кафенце и закуски и успокоени от събраната информация, се насладихме на първата си вечеря с чешка "омачка" и тракийско сиренце в гювече! 
     И започнаха едни спокойни, лежерни и безметежни дни... Сутрин спяхме докато се събудим сами (без аларми и будилници), след това Милко, като отговорник по продоволствията, отскачаше до баничарницата за закусчица с кафенце, след това плаж, сетне шкембенце или цацка с биричка, после душ, почивчица и забавления на климатична прохлада, и накрая разходка из Приморско и кулинарен разгул – всеки ден на различно място! 
     Намерихме време и да обиколим местата от детските ни спомени - въжения мост над Ропотамо и профсъюзната "Черноморка", да отидем на лятно кино и да отпразнуваме втората си годишнина. Присъствахме и на откриването на местен международен фолклорен фестивал. И за първи път от години пуснахме картички! 
     С две думи – изкарахме страхотно! 

Къща за гости "Добреви"

     Трябва да кажем, че изборът ни за хотелче беше много добър. Станислав Добрев се оказа симпатичен млад мъж, който живее в една от стаите на хотела със съпругата и децата си. Ако имате нужда от него с едно натискане на звънеца той ще се появи пред вас, а през останалото време почти няма да го видите. Топла вода имаше по всяко време и в изобилие, климатикът и хладилникът бяха безотказни, а стаята ни я почистваха всеки ден. И за разлика от някои негови конкуренти всичко, което беше показано на сайта отговаряше на действителността – от обещанието за тишина и спокойствие до изгледите от стаите.
     Колкото до общото впечетление можем да кажем, че и тук безразборното и прекомерно строителство е оставило своя отпечатък! Новите малки хотелчета в града са буквално един в друг, а големите и скъпите, построени на север от града, светят неоново и претенциозно, а улиците около тях са като лунен пейзаж - асфалт почти няма, а от каналите се носят специфични ухания. 
     Но може би най-големият ни проблем е все още обслужването!!! Намусени и размъкнати сервитьорки, които ти говорят с тон, който все едно ти се карат... Разбира се, има и изключения, но за съжаление се губят на общия фон. И докато това не се промени ще си останем дестинация за търсачите на евтин алкохолен туризъм, за които няма значение друго освен (ниската) цена на питието в чашата и мацката в леглото... 
     Както и да е... 

     На 1-ви септември морето свърши, но отпуската още не, тъй че подбрахме багажа и се отправихме към автогарата. След близо 40 минутно закъснение се качихме на рейсчето за Бургас. От там, с друг рейс, през Сливен, Казанлък и Шипка до Габрово, и накрая с маршрутката, та в Дряново, където бащата на Петя вече ни чакаше с подредена маса, вряло шкембе и изстудена ракийка! Последните дни на отпуската изкарахме на маса и по гостита, а в съботата отидохме на риба, където Милко улови първата си рибка. Е, той и само с нея си остана, затова пък Петя и баща ѝ се справиха така, че вечерта хапнахме вкусна пържена каракудка със студена биричка и настроение! 

     Както винаги броените дни свършват бързо. На 6-ти септември поехме по пътя за София към делничното ежедневие, с надеждата приятното изкарване на отпуската да не ни напуска колкото се може по-дълго. 



Боженци 

7 май 2010 

     След като отпразнувахме подобаващо Гергьовден и се понаспахме на следващата сутрин заедно с нашият приятел Баната и верния черен "Кадет" се вдигнахме от Дряново и се отправихме към райското кътче Боженци... 

Боженци

     Това е място, което всеки българин трябва да посети, за да усети кръвта на праотците си и за да разбере защо в легендите и преданията, в народните приказки и песни, в повестите и стиховете на класиците ни главен герой е Балканът. Заобиколен отвсякъде от средна Стара планина човек се чувства като на друга планета! Не случайно през 1964 година селото е обявено за архитектурно-исторически резерват и е един от културните паметници на ЮНЕСКО. 
     Според легендата селото е основано от болярката Божана, която избягала от турските кланета в Царевград-Търново с децата и братята си, а един от синовете ѝ – Рачо ковача – основал Габрово. Съвсем не сред легендите пък е старият римски път, който бил отклонение на пътя Никополис ад Иструм – Августа Траяна – Константинопол и го свързвал с местността Градище над Габрово, където през IV-VII в. е имало крепост. Друг съвсем истински божененец е героят от габровските вицове дядо Миню Попа, пред чиято къща се снимахме. Той съвсем не е бил поп, а търговец и лихварин, минавал е за изключително стиснат, но е един от основните благодетели за построяването на габровското читалище! 

     За огромно съжаление цивилизацията и родния манталитет са си казали думата и тук! Въпреки, че има паркинг пред самия вход на селото колите са досами входовете на кръчмите и хотелите. В резултат автентичният стар калдъръм в центъра е така разнебитен и хлътнал, че едва ли ще може да бъде поправен. Добре поне, че новото строителство, което не липсва и тук, наистина е съобразено с общата архитектура и дори, за наша изненада, все още се намират майстори, които да правят каменни покриви. Но ако се измъкнете от центъра, измежду колите и мириса на скара, и се качите по стръмния калдъръм към края на селото, където коли трудно стигат (пък и няма кебапчета) може да чуете тишината и да усетите истинската атмосфера на мястото. Нещо, което не може да се опише с думи. Най-добре е да се види на място. А дотогава гледайте снимките и си разпуснете въображението.

(По света и у нас) (Фото албуми)


Несебър 

3 - 12 септември 2009 

     В края на тази трудна и дълга година най-после стигнахме до отпуската. И тъй като отдавна не бяхме ходили по родното черноморие, стегнахме куфара и се отправихме към Несебър.

Несебър

     Пътувахме малко по-дълго от очакваното, но пристигнахме благополучно, което е все пак най-важното. Слязохме от рейса и затътрузихме куфара, провирайки се през запуснатия парк и новопостроените хотели, към една от перлите на соц-а – хотел Арсенал. Настанихме се благополучно. Въпреки, че отвсякъде се прокрадваше усещането за овехтялост и ремонт, направен набързо и през пръсти, стаята беше чиста и водата гореща. Парка около хотела беше далече от големината и красотата в добрите си времена, но все пак ни беше приятно да се разхождаме между разнообразната растителност, пейките и красотите наредени в него.
     Сутрин закуската ни беше кафенце в лобито на хотела. Плажа ни беше съвсем под носа и въпреки, че по-голямата част от него (много над 50-те процента по закон) беше платен, си намирахме местенце където да полагаме белите си тела. В края на плажуването, някъде към 3-4 следобед, възстановявахме водно-солевия баланс с по биричка, джинче или шкембенце. Вечер, както си му е ред, вечеряхме навън по кръчметата. Всеки път на различно място и трябва да признаем, че навсякъде беше вкусно и нямаме някакви съществени забележки. Въпреки всичко за последната вечер запазихме мястото, където най-много ни хареса – ресторантът "Стария кестен".
     Колкото до времето, то беше с нас! Имахме слънце за плаж, облаци за разходки и дъжд за мързел и излежаване в леглото.

Несебър, Стария град

     Ходенията ни до Стария град могат да се опишат с две думи – голямо разочарование!
     Попаднахме на място, което страшно много се различаваше от детските ни спомени... И не става дума само за претъпканите от туристи улици, по които не можеш да направиш и две стъпки без да сриташ някого или някой да те настъпи. А за безбройните сергии с всякакви джунджурии и боклуци (далеч не само морски сувенири) от които не можеш да видиш къщите, пред които са поставени, многобройните "живи реклами", които те дърпат към този или онзи ресторант и дори позабравената картинка на инициативен ченчаджия, който ти предлага по-атрактивен курс пред официалното ченч-бюро. Дори старата църква е превърната в галерия и пазар на картини (а по улиците видяхме само едно място, където продаваха оригинални картини). Почувствахме се като в неделен ден в Илиенци – сергии, боклуци и цигания... Честно казано едва ли още дълго Стария град ще бъде под закрилата на ЮНЕСКО... Добре, че поне мелницата все още си е на място и не е превърната в кръчма, сергия или магазин за плажни принадлежности, например.

     В крайна сметка си изкарахме страхотно – починахме си, наспахме се, почерняхме. Но така и не разбрахме кому е нужно съсипването на страхотната плажна ивица с новите хотели?! Вярно нови са, хубави и модерни са, но едва ли с тях ще шашнем чужденците. Затова пък плажа е безвъзвратно загубен. Днес на мястото на дюните се простира жилищният комплекс "Златна дюна". Коментарът е излишен...



Барселона, Санта Сусана и Коста дел Маресме 

27 септември - 4 октомври 2008 

     След като си починахме от изморителното събитие, наречено сватба и след като си поехме малка (финансова) глътка въздух се отправихме към слънчева Барселона и нейното северно крайбрежие – Costa del Maresme. Тази медена седмица ни подариха Надя и Милен, сестрата и зетя на Петя, в тясно сътрудничество и дълбока конспирация с колегите ѝ от Сирма травел.

Santa Sussana

     Хотелът ни – Сан Жордѝ – се намираше в Санта Сусана, приятно градче на около 60 км на север от Барселона. Хотелите там са в две редици, като едната е на първа линия, на самия бряг. Между двете редици се простира широка и красива пешеходна зона със задължителната велосипедна алея. Покрай тях минава панорамния път и железопътната линия свързващи всички курортни градчета с Барселона.
     Без да губим време отидохме на плажа и се изкъпахме в моренцето. По-късно се поразходихме из града и се нащракахме сред зеленината на алеята и разнообразието на хотелите.

Barcelona

     Още на втория ден, след като се понаспахме се качихме на влака и потеглихме към Барселона. Слязохме на площад „Каталуния” и нащракахме първите Барселонски снимки. После се спуснахме по известния булевард „Ла Рамбла” – огромна пешеходна алея с „живи” статуи – артисти, които стоят неподвижно докато не им пуснеш по нещичко. „Ла Рамбла”-та ни отведе до пристанището и паметника на Колумб, а оттам, през готическия квартал, със старата катедрала, малките усойни улички и безбройните площадчета, се отправихме към спирката на туристическите рейсчета. Те имат няколко маршрута, пресичащи целия град, и можеш да слизаш или да се качваш на всяка спирка и по всяко време, защото билетите им важат 24 или 48 часа. Така направихме нашата първа обиколка из самата Барселона. Тя далеч не ни беше достатъчна, но си набелязахме местата където се върнахме по-късно – шедьоврите на Антони Гауди (катедралата Саграда фамилия, паркът Гюел и къщите Casa Mila и Casa Batllo), хълмът Мон Жуик с олимпийският комплекс, а в подножието му – площад Испания и пеещите фонтани, аквариумът и, разбира се, стадионът на Барса – Камп ноу.

Montserrat

     За малкото време, което имахме, успяхме да посетим и светая светих за каталунците – манастирът Монсерат, успял да съхрани през вековете каталунската култура и език, включително и по времето на режимът на Франко. Той се намира на около 40 км северозападно от Барселона в планината Монсерат, която прилича малко на нашите Белоградчишки скали. Съществува като светилище за местните от 880 година когато две овчарчета намират статуя на Дева Мария (или както я наричат тук – Моренета, Девата от Монсерат), а малко по-късно е създаден и бенедиктинския манастир. Тук живеят винаги определен брой монаси високо в пещерите над манастира, който през по-голямата част от времето е отворен за туристи.

Рицарски турнир и фламенко

     Другото, което успяхме да видим (и да вземем дейно участие в него) беше средновековен рицарски турнир в новопостроена сграда-крепост. Всъщност това представляваше вечеря в средновековен стил – гъбена супа в купичка, цяло печено пиле с необелени печени картофи и, естествено, никакви прибори. През това време на манежа под нас вървеше спектакъл с коне, добри и лоши рицари, крал, кралица... Лошите се опитаха да убият краля, добрите го защитаваха и накрая Доброто победи! След щастливия край слязохме във фоайето където се потопихме за половин час в магията на истинското испанско фламенко!

Comments